Лекции по Медицина

1. Определение, същност и контингент на медико-социалната рехабилитация

Понятието рехабилитация започва да се споменава в началото на ХХ век като до сега бива дефинирано по различни начини. Според една от най-старите дефиниции рехабилитацията е процес на приложение на всички медицински мероприятия, които ускоряват лечението. Тези мероприятия са преди всичко от областта на физикалната медицина и допълват специфичното лечение, което може да бъде лекарствено или хирургично. Тази дефиниция обаче определя само едната страна на проблема – медицинската като напълно игнорира другата – не по малко важна страна – социалната.
Друга дефиниция разглежда рехабилитацията като възстановяване на лицата с определен недъг, който ограничава тяхната трудоспособност до максимално възможната физическа, психическа, професионална и икономическа пълноценност, на която те са годни. Така рехабилитацията се разглежда като самостоятелна, като трета фаза на медицината, започваща с наличие при болните на определен недъг.
Трета дефиниция разглежда рехабилитацията като клон на социалната медицина. Нейната главна цел е подпомагането на нетрудоспособните лица да бъдат възвърнати към нормален и естествен начин на живот.
Според определението на СЗО от 1958г., което дефакто се прилага и използва у нас рехабилитацията е комплекс от медико-социални мероприятия, насочени към предпазване от заболявания към бързото възстановяване на застрашените от инвалидизиране лица, които мероприятия започват да се извършват още от началото на патологичния процес, продължават през целия период на заболяването и целят максималното възвръщане на физическите, психическите, професионалните, социалните и икономическите възможности на болния, за да може той да заеме отговарящо на здравословното му състояние място в обществото. За тази дефиниция са характерни следните моменти:
1. Ранно започване на активните рехабилитационни мерки.
2. Тяхното поддържане през целия период на лечение.
3. Комплексен характер на рехабилитационните мероприятия.
4. Ресоциализация на инвалидизираните лица.
Така медицинската рехабилитация не е третата фаза на лечение, а е интегрална част от терапията, активен метод, изискващ съставянето на комплексна рехабилитация, включваща мероприятия от т.нар. активна терапия, като трудотерапия, обучение в дейности от ежедневния живот, професионално ориентиране и др.
Цялостната рехабилитация не е нито само медицинска, нито пък само социална по своята същност и характер, а е разумна приемственост между медицинската и социалната страна на проблема. поради това тя трябва да се нарича медико-социална рехабилитация. Последната има огромно значение за живота на много хора и колективи. Целта на медицинската рехабилитация е оптималното анатомо-физиологично и функционално възстановяване на заболелите или претърпелите травма лица.
Медико-социалната рехабилитация започва да се осъществява още от болничното легло, преминава през семейството, през битовата и трудовата среда, за да завърши на новото или старото работно място сред трудовия колектив. Медико-социалната рехабилитация е трудова дейност на много хора, които са от различни специалности. Те обединяват своите усилия, опит и знания в рехабилитационни екипи, които имат за цел максималното възстановяване на дадения индивид.
Повечето автори разделят цялостната рехабилитация на медицинска, психологическа, социална, професионална с отделни подвидове. Важно е да се вижда и разбира единството на медицинската и социалната страна при практическото осъществяване на цялостната рехабилитация.
От медико-социална рехабилитация се нуждаят всички лица, които поради една или друга причина са загубили или намалили своята трудоспособност или са придобили състояние на инвалидност, а така също в следствие на заболяването или травма имат трайни физически, а понякога и психически увреждания.
В тесния смисъл на думата от рехабилитация се нуждаят всички болни от остри и хронични заболявания на сърдечно съдовата система, храносмилателната, опорно-двигателния апарат, на дихателната или на други системи от организма, а така също със заболяване на жлезите с вътрешна секреция, болните с увреждания на крайниците, възпалителни, ревматични или дистрофични заболявания на опорно-двигателния апарат, лицата с нетравматични остри хронични увреждания; тези, при които имаме засягане на периферната нервна система или на централната нервна система; лицата с сравнително големи по площ изгаряния; известен процент от онкоболните и др. Обект на рехабилитация са и лицата с вродени малформации или дефекти на отделни органи и системи. Тук попадат слепите, глухите, лицата с говорни смущения и др. Също така и тези, които са родени със засягане на умствените способности, при които главното ни внимание е насочено към подходящото им трудово вграждане. Лицата, които са обект на медико-социалната рехабилитация могат да имат различна възраст – от новороденото до тези, които са в края на жизнения си път. Те могат да са както мъже, така и жени.
Условно могат да бъдат разделени на две категории – на още учащи се и на лица, вече придобили някаква професия. Подобно разпределение е много важно и полезно от практическа гледна точка, защото определено показва, кои видове рехабилитация са доказани или в случая ще се провеждат с предимство, за да бъдат осъществени определен вид рехабилитационни мероприятия. Обикновено при тези, които са от първата категория ще трябва да бъде застъпена медико-педагогическата рехабилитационна дейност, за да може лицата да получат подходящата за тях професия. При втората категория лица, които в момента на заболяването или на получаването на травмата вече са били усвоили дадена професия трябва да се направи максималното, за да може тези лица да се върнат към своята трудове дейност. В такива случаи говорим за провеждането на медико-професионална рехабилитационна дейност.