Лекции по Медицина

4. Централно и периферно зрение

Централно зрение: способността на зрителния анализатор да опознава формата и детайлите на предметите.
Това е най-съвършената функция на зрителния анализатор и тя се изгражда продължително време – до към 6 годишна възраст. Измерва се числово,чрез зрителната острота. Зрителната острота е способността на окото да различи две максимално близки точки в пространството като две разделни. Тя се определя от разстоянието до фиксирания обект и неговата големина, зрителната острота е толкова по-висока,колкото по-малък е видения предмет и колкото по-голямо е разстоянието , от което е видян.
Метод на изследване. Субективното изследване става,чрез зрителни таблици или проектори на знаци- съставени от фигурки,букви,цифри или детски картинки,наречени оптотип, наредени в редове. Всеки ред отговаря на определена зрителна острота. d- е разстоянието ,от което изследваният е видял оптотипа. D е разстоянието , от което трябва да го види при нормално зрение.
Зрителни таблици. Оптотипите на зрителните таблици са изработени на принципа на дъговите минути. Принцип на Снелен:
• Фотопични зрителни условия
• Разстояние – 5 метра
• Монокулярно изследване

Формула на Donders: VA= d\D
Метод на изследване. Обективно изследване на зрителната острота принцип А – регистриране на тъмния нистагъм при гледане на движещи се пред окото предмети.
• Нистагъм апарати на Gunther
• Телевизионни екрани – движещи се черно бели ивици
Принцип Б – регистриране на потенциали в мозъчната кора при дразнене на ретината с определени по големина и яркост дразнители.

Периферно зрение- зрението,което се осъществява от частите на ретината извън жълтото петно.
Морфологичен субстрат- пръчиците.
Зрително поле наричаме частта от пространството ,която неподвижното око обхваща при дадена фиксация. Външните точки на тази част от пространството представляват границите на зрителното поле. За всеки стимул тези граници са различни.
Методи на изследване на периферното зрение:
• Контролен метод- това е изследване на зрителното поле с ръка,при което се сравнява зрителното поле на изследвания с това на изследващия,което трябва да е нормално. Пациентът и изследващия застават един срещу друг ,като затварят срещуположните си очи и фиксират отворените си очи. Лекарят придвижва показалеца на едната си ръка отвън навътре ,докато бъде забелязан от пациента. Ако двамата забелязват едновременно появата на пръстта , зрителните им полета са нормални. С контролният метод се добива представа само за грубите нарушения в границите на зрителното поле.
• Кампиметрия- метод за изследване на зрителното поле върху плосък черен екран до 30 градуса от центъра. Извършва се с кампиметър.
• Периметрия- най-съвременната методика. Има различни периметри- дъгови, полусферични до съвременните автоматични компютърни периметри. Резултатът от периметрията се отбелязва на специални схеми. При периметрията ретината се проектира върху полусферична повърхност, каквато е формата на ретината.

За всеки стимул , в зависимост от неговия цвят , големина и яркост съществуват различни норми. Крайните точки видени от пациента дават границите на зрителното поле. За бял цвят тези граници са съответно:
• Темпорално- 90 градуса
• Вътрешно- 80 градуса
• Горе- 60 градуса
• Долу- 70 градуса

Изследването на зрителното поле става за всяко едно поотделно. С изследването на зрителното поле търсим два вида нарушения:
• Промени в границите на полето
• Дефекти вътре в самото поле

Патологичните промени в зрителното поле биват:
• Скотоми- това са дефекти вътре в зрителното поле,отговарящи на участъци от ретината с липсваща (абсолютни) или понижена функция ( относителни). В зависимост от локализацията си скотомите биват централни,парацентрални и периферни. Както и положителни- когато се осъзнават от пациента и отрицателни- когато не се осъзнават от него.

Освен скотоми зрителното поле може да има и следните други дефекти:
• Концентрично стесняване
• Секторни отпадания- на цялата долна половина на един квадрант.
• Хемианопсични отпадания- на едноименните половини на двете зрителни полета – хомонимна хемианопсия и на разноименните половини на двете зрителни полета – хетеронимна хемианопсия.

Монокулярно е зрението ,при което в зрителният акт участва само едното око. При него се възприемат само ширината и височината. Възприемането на третото измерение – дълбочината е свързано с бинокулярното зрение, наречено още стерео зрение, пластично, релефно , дълбочинно. Благодарение на това зрение се определя разположението на предметите в пространството и отдалечеността им от наблюдателя. Бинокулярното равновесие изисква съвършенна координираност между зрително-проводните пътища и нервно-мускулния апарат на очите.
Степени на двуочното зрение- едновременно,сливателно и дълбочинно. Най-грубата форма на двуочно зрение е едновременната ,при което два различни образа се възприемат от всяко око поотделно без да се прикриват. Сливателното зрение е по-висша форма , при която двата обекта се сливат в една плоскост. Най-висшата форма на двуочно зрение е дълбочинното (стерео) зрение,при което предметите се сливат , но в триизмерното пространство , като се получава информация за техния обем и релеф.
Бинокулярното зрение се развива след шестия месец от живота и се усъвършенства до към 6-10 годишна възраст. Стимул за бинокулярна фиксация е фузионния рефлекс. Той се изразява в постоянен стремеж към преодоляване на двойното виждане и сливане на възприятията на двете очи. Сливане се осъществява , когато образите на двете очи попадат върху кореспондиращи точки в двете ретини – главни кореспондиращи точки са две фовеоли. Бинокулярното зрение се изследва с различни апарати , чрез които се разделят зрителните полета – синоптофор, отереоскоп, апарат на Уорт, както и с различни опити.